Една дъждовна мрачна сутрин

В далечен и забързан град,                                          

Разхождах се полупробуден

Със поглед сив и непознат.

Сърцето ми бе натежало

По устните усещах сол

И всичко в мрака бе заспало

В изкуствения си самоконтрол.

Подритвах сухите листа,

Изгниващи с пищене нямо,

Като подпалени лица,

Които тяло вече нямат.

Мечтите си в сълзи размих ,

Дъждът затриваше остатъка...

Гърдите си с ръка разкрих,

За да изчисти отпечатъка...

И раната за да не кърви,

Сърцето си захвърлих в пясъка...

Под капките се то вдърви

И цопна в локвите със плясък!

Но празнотата не лекува,

Гърдите кухи пак болят,

Живтът нищичко не струва,

Когато чуствата гноят...